Видяно и преживяно

Малдиви - о.Куреду

Малдиви - о.Куреду

ДА ПОСЛЕДВАШ ДУШАТА СИ

 

Нима е възможно носталгията по място, където си бил само седем дни да те накара да халюцинираш рано сутрин, или при спомена за усещанията ти Там да предизвикват студени тръпки по тялото ти или спазми в стомаха ти?!

 

...Утрото бавно настъпва в листата на ореха пред прозореца ми. Кърмя сина си в полусънно състояние, унесена в удоволствието да усещам диханието му. Повдигам глава за секунди и ...мангровото дърво приютява черна птица с червени очи на един от клоните си, а топлината на наситеният от влага въздух ме блъсва в лицето.

 

Отново съм там! Излизам боса и вървя по белия мек пясък. Само на метри от леглото ни и краката ми докосват океана. Душата ми полита над безбрежната шир и някъде навътре се гмурва и изчезва в дълбините. Сега съм русалка, морски човек без душа останал на брега.

...

 

Вече 12 часа сме в ужасния самолет. Подтиска ме препълненото с хора пространство, макар че всъщност в самолета е доста широко. Първо трябва да пристигнем в Шри Ланка и с втори полет ще кацнем на Малдивите, в Мале.

 

Нямам търпение да пристигнем вече! Все още не вярвам, че се осъществява още една от мечтите ми – може би заветната.

 

Море,  палми  и  приближаваме  летището  в  Шри  Ланка.  Кацаме!  От  един  стъклен коридор в друг. А навън е райско, красиво. Вадя фотоапарата и снимам. Идва представител на властта и любезно ме уведомява, че е забранено да снимам. Взема фотоапарата ми и изтрива снимките. Край с кариерата ми на „пътешестващ японец”. Половин час и отново самолет. Толкова сме близо до Рая.

 

И ето, уж снижаваме височината а небето е отдолу. Как се случи ? Свежа зеленина на мяркащ се остров разсейва объркването ми и разбирам, че това всъщност е океана, застинал в прегръдка с небето.

 

Прекрасно е!

 

Вече слизаме от самолета и ... не мога да поема въздух! Влажността извън самолета е толкова  висока,  че  спира  дъха  ни.  Като  смазани  сме  от  влажността,  топлината  и умората. Докато чакаме „въздушното такси” – малко самолетче, с възможност за приводняване навсякъде из океана, заспиваме на удобните дървени канапета на водната аерогара. Не сме единствените пристигащи от другият край на света желаещи да забравят ужасният ритъм на ежедневието и да се потопят в безбрежието на времето.

 

На малко електронно табло се обявяват самолетчетата излитащи към някой от всичките 203 обитаеми острова на Малдивската република /общо Малдивските острови са 1196/, а наоколо с бързи боси крака обикалят малдивските служители. Поглеждам от кея и виждам как под нозете ми плуват пъстроцветни риби. Супер, точно това очаквахме!

 

И ето идва и нашият ред – самолетчето е готово.

 

Бързо се натоварваме в малкия, тесен търбух на аероплана, като при запалването на двигателя автоматично прихлупвам ушите си с ръце – звукът е оглушителен. Веднъж вече полетели забравям този шум, тясното пространство и миризмата на изгоряло гориво. Гледката е неописуема! Господи, как си създал всичката тази красота! Тези островчета пръснати като очи из синевата на океана...Миг, от онези които искаш да продължат вечно...

 

45 минути и се приводняваме. Малък дървен мостик ни свързва с пристанището.

 

Все още не вярвам, че моят първи ден в рая за душата ми е започнал. Стоя с нелепите си за това тропическо място дрехи и обувки и попивам с всичките си сетива.

 

Посрещат ни с музиканти свирещи традиционна малдивска музика, коктейл /както по- късно разбрах от “passion fruit”, който изговорен от малдивец звучи като “fashion fruit”/ и мокра кърпа ухаеща на лавандула - за освежаване.

 

Сега разбирам мотото на малдивските острови – no news, no shoes. Всички са босоноги, дори чехлите са излишни, защото навсякъде е само топъл мек пясък, галещ ходилата ти. Наистина навсякъде - в бара, в ресторантите, пред бунгалото ти, всъщност освен дървените платформи около басейна и верандите на бунгалата всичко е покрито с пясък. Разбирам колко са ми излишни чехличките на втория ден, след като вече за пореден път ги забравям в ресторанта, когато събувам краката си за да усетят пясъка. Островът е широк само 300 метра, така че бързо намираме нашето бунгало.

 

Дървена веранда, покрив от палмови листа, няколко мангрови храста, две палмови дървета и само няколко боси крачки ни делят от брега.

 

Захвърляме всичко, обуваме банските и лягаме за миг на шезлонгите на плажа за да усетим с всичките си сетива атмосферата на този тюркоазен рай. Толкова бързо сме заспали, че дъжда който ни завалява не може да ни събуди, само с отваряне на едно око констатираме, че времето се променя. Спим под дъжда.

 

На Малдивите дъждовете обикновено са “rain showers” – дъждовни душове – идват бързо, обилни са и приключват за броени минути. Остава само чувството, че този дъжд покриващ като мъгла острова не би приключил в следващите два дни.

 

Ден втори

 

Събуждаме се от адски пронизителни писъци и скачаме от леглото. Съпруга ми маха неистово с ръце и пъди въображаема крадлива птица, която решава че е влетяла през задния вход на бунгалото да краде лъскави бижута оставени на тоалетката.

 

Разкриваме  нашият  писклив  „крадец”  два  дни  по-късно,  когато  пием  коктейл  на верандата- малък гекон, един от всички пискливци, щъкащи по стените на бунгалото. Утрото над океана е прекрасно, слънцето се ражда и бавно се отделя от своя брат близнак, който потъва обратно в кораловата вода.

 

По-късно вървим през плитката топла вода а малките рифови бейби акули се шмугват почти през краката ни.

 

Предупреждават ни за скатове, както и че нашето невнимание би ни коствало някой остър шип от иначе не агресивните животни.

 

Днес е денят на първото гмуркане с шнорхелите. Неописуемо красиво, завладяващо и опияняващо е! Съпругът ми забравя да излезе от водата, вече няколко пъти го викам от брега. Толкова се е заплеснал по това да снима кораловите риби, че в този момент друг свят за него няма.

 

След малко се показва от водата, маха ми с ръце и ми говори през шнорхела развълнувано. Когато излиза на брега, разбирам, че е успял да плува с една от рифовите акули, за кратко разбира се, май тя се е изплашила повече от него. Обяснява възбудено, че е успял да я снима няколко пъти. Наистина, снимките са малко мътни, но акулата е там.

 

Ден трети

 

Здрачава се, а ние се качваме на рибарска лодка за да отплаваме със залеза за нашия нощен риболов. Въоръжени с камери и фотоапарати сядаме на двете странични скамейки в сравнително голямата лодка, наричана от малдивците дхони, и търпеливо зачакваме да ни откарат по-навътре в океана.

 

И  ето  ни  по-късно  с  бели  памучни  ръкавички  на  ръцете,  корда  дебела  колкото въженце /затова са ни ръкавичките, да не се ожулят меките ни туристически ръце/ и парче риба за стръв. Няма въдица, това е.

 

Хвърляме и чакаме. Не дълго. Нещо здраво опъва кордата и почти ме повлича към водата. Не мога сама. Помага ми капитана на лодката, защото моят съпруг в този момент е захвърлил камерата и се бори с някаква риба, седнал на носа на лодката и застопорил краката си в ръба за по-голяма сигурност.

 

Изведнъж се извива буря. Започва силен дъжд, трещи и святка а лодката се люлее бясно. Спускат дебели найлонови платнища от двете и страни, но ние вече сме мокри като бездомни кучета. Едва склоняваме съпруга ми да се прибере при нас – толкова е унесен от тръпката на нощния океански риболов. Все пак настървението му има резултат, първият улов на лодката е негов – баракуда. Ухилил се е до уши досущ като малко момче.

 

Бурята отминава за 15 минути и ето ни отново с кордите в ръце. Улавям риба – красива, голяма, с тъжни изцъклени очи и туптящо, топло тяло. Не, не искам да и причиня смъртта – тя е родена да състезава под дъгата – поне името и говори това – Rainbow runner. Капитана ме пита за пореден път дали съм сигурна, че искам да я пусна и с нежелание откача кукичката от устата й и ми я връчва ритуално за да я върна в океана. Все пак се връщаме и с друг улов от лодката, а готвача на ресторанта ще ни сготви която риба посочим.

 

В ресторанта всички други почиващи ни завиждат - поднасят ни една от уловените от нас риби, приготвена по специален малдивски начин в дълго един метър плато.

 

Ден четвърти

 

Тръгваме на разходка из острова. Палми, нападали кокосови орехи в зелени обвивки, мангрови дървета, черни птици с червени очи, крещящи като обезумели, гущери подобни на малки игуани с подвити опашки, оцветени в жълто глави и малки червени гребенчета пресичат мекият, топъл бял пясък и с резки движения се покатерват по дърветата. Раци, носещи прекрасните си раковини-къщи дремят сънливо по пясъка (а понякога и върху листата на ниските храсти) и всеки път щом посегна да взема красива раковина  за  спомен,  показват  за  миг  мустакатите  си  глави  и  свенливо  се  скриват обратно в черупката. Не са съгласни да им пипам къщата.

 

Бамбукова люлка скрита измежду гъстата растителност ме приканва да се излегна и да забравя, че понятието „време” съществува. Наблизо намираме бамбукова къщичка, без стени,  само  с  пуснати  щори  от  изплетени  пръчици,  тихо  приканваща  за  духовно усамотение, с не постлания си дървен под и малък гонг поставен в ъгъла. Тихо е! Слънцето се прокрадва сънливо през завесите и създава усещане за безвремие. Продължаваме към поставената си цел – опашката на нашият остров.

 

И ето я – дълга около два километра пясъчна ивица, извиваща се като гъвкава змия и бавно изчезваща в океана. Вълните мият пясъка от двете страни на широката около четири метра ивица по която тръгваме. Вече загърбили острова, пред нас и около нас е само вода, а ние вървим по късче пясък заливан от двете страни от топлите вълните на океана. Усещането е странно, по средата на океана сме!

 

Ден пети

 

Готови  сме  за  дълбоководно  гмуркане.  Скитането  из  топлата,  галеща  вода  на индийския океан е ежедневие, откакто сме пристигнали на Куреду и този подводен свят ни е омагьосал завинаги. Срещаме костенурки и плуваме с тях, хиляди пъстроцветни

 

риби махат с перки безгрижно, не застрашени от възможността да бъдат изловени и изядени от хищни рибари. Зъбати морени скрити в обраслите с корали скали отварят страховито устите си като на забавен каданс и ни държат на разстояние. Досадни сме, но не чак толкова.

 

Малък скат прелита около нас, а съпруга ми се втурва с да го преследва с фотоапарат в ръка. Това е вторият който виждаме, първият го наблюдавахме от пристанището и беше със завидните размери на отворен плажен чадър.

 

Потегляме с цялото снаряжение към лодката за гмуркане. Аз само ще ползвам възможността да се отдам на моята вода, без да мога да се гмуркам – при прегледа преди гмуркането лекарят препоръча да не правя това заради ниското ми кръвно.

 

И отплаваме! Всички са ангажирани с приготовлението на бутилките с кислород, помагат си със закопчаването на неопрените. Развълнувани са от предстоящата среща с втория по красота коралов риф на Земята.

 

И ето спираме и закотвяме. Един по един всички се гмурват и изчезват под повърхността. Оставам на кърмата сама, обвивам колене с ръце и се заглеждам в искрящата вода.

 

Зад мен, в закритата част на лодката, двамата малдивци помагащи за оборудването дремят по скамейките сънливо. За тях океана и всичките му красоти са просто ежедневие, а почивката след обяд просто задължителна.

 

След час, като черни коркови тапи започват да изплуват гмуркачите, а лодката лениво обикаля за да ги качва на борда.

 

Имам подарък – черупка от мида с белоснежен корем и причудливо нагънат на вълни гръб.

 

Съпругът ми отново е страшно въодушевен, вече е неизлечимо болен по подводните гмуркания, опиянен е от подводната красота и ми разказва какво е видял и как го е снимал. Показва ми снимки на красиви коралови риби.

 

Ден шести

 

Вече е нощ, вечерята в пясъчния ресторант е приключила и времето отново е спряло в баровете до басейна, на по чаша уиски или коктейл. Напълно ненужни вечерни тоалети и ..боси крака.

 

Бавно вървим в топлата нощ (температурите нито на въздуха нито на водата през нощта не падат под 28 градуса) по малкият, тих пристан.

 

Накрая му е разположен бар-чайна с бамбукови пейки, обърнати към океана. Някои хора са седнали по тях, държейки по чаша дъхав, студен чай в ръце, а други са седнали просто на самия край на бетоново-каменния пристан и люлеейки крака наблюдават рибите, хвърлящи се под тях. Две големи лампи осветяват нощния им танц, а голяма табела се мъдри предупредително на едно палмово дърво – „Моля, не хранете рибите”. Вземаме по чаша лек коктейл и присядаме на земята. Рибите се борят толкова лудешки за късче храна, че лъскавите им тела блясват на метър над водата и силно плясват обратно във водата.

 

Всички са като хипнотизирани от спокойствието на нощта. На малдивите няма телевизори,  вестници  или  компютърни  зали.  Единствения  човек,  който  срещаме  с лаптоп е самотна българка. На малките острови живота е максимално опростен, а лукса е създаден само за туристите които го желаят.

 

На рецепцията може да си избереш обаче диск с музика от каталог и да го слушаш на уредбата в бунгалото.

 

Никога не е необходимо да носиш дори пари в себе си – всичко консумирано се записва в съответното заведение където си бил и при напускането на острова ти се представя обща сметка.

 

Волен като птица можеш да обикаляш облечен само по бански (стига да е с горнище за жените) и да забравиш за абсолютно всичко...което искаш, разбира се!

 

Привечер отиваме до „Sunset Bar”, гръмко име за тезгях с дървен покрив, положен насред пясъка, където усмихнат малдивец прави коктейли. За късмет на съпруга ми чашите свършват и той успява да се сдобие само с един коктейл, нищо, по-важното е, че сега е времето на залеза. Седим на топлия пясък и пред нас слънцето бързо пада към морето. Пляс, и изчезва за няколко секунди в океана, а зад нас се показва луната.

 

Тук е така – слънцето и луната се засичат на хоризонта, висящи на една линия, но от двете и срещуположни страни - все пак сме почти на Екватора!

 

Ден седми

 

След странния масаж, на който смугла малдивка се катери по гърба ми с лакти и колена, съм окончателно изгладняла и нямам търпение за вечерята, но моят съпруг ме отвежда за питие в бар на другия край на острова. Сега точно нямам нужда от питие, а само от вкусните морски деликатеси в ресторанта с покрив от палмови листа, стигащи почти до земята. Въпреки съпротивата ми влизаме в бара, и докато настоятелно моля съпруга ми мигновено да поемем курс към ресторанта, се приближават сервитьор и човек с голяма бяла шапка, който учтиво ми се представя като главния готвач и ни кани на нашата романтична вечеря.

 

Романтична вечеря ли? Тръпки полазват по мен от изненадата, която съпруга ми е подготвил. Тръгвам след готвача и той ни повежда по пясъка към океана. И изведнъж, почти на самия бряг, сгушена между палмите съзирам осветена от факли маса, украсена с прекрасни екзотични цветя и газена лампа блещукаща на нея. Възхитена съм! Персоналния ни сервитьор се заема с обслужването. Пред нас е океана, над нас е небето, краката ни са се слели с белия пясък.

 

Съпруга ми иска ръката ми официално за втори път (първият път беше преди да се оженим). Тайно е донесъл, годежният ми пръстен и ми го слага на пръста отново. Започвам да плача от щастие. И коя жена не би?!

 

Вечерята е прекрасна – микс от стриди, черни миди и скариди, лобстер със сос манго, фламбирани пред нас портокали и банани.

 

Опиянена съм от романтика и от виното. Питат ни искаме ли такси. Такси?! Не мога да повярвам на ушите си - на този остров дълъг километър и половина и широк триста метра, на който никой не обува дори чехли да има автомобил и то такси!

 

Не благодаря, това не са калните и претоварени улици на София. Да нагазиш в океана през нощта, да намокриш краищата на роклята си и да чувстваш галещата топлина на водата е неповторимо удоволствие, от което не бих се лишила в последната ни нощ в моя мечтан рай.

 

Ден осми

 

Шест часа сутринта е и от рецепцията ни звънят да се приготвим за нашето отпътуване. С мъка поглеждам към сортираните ми морски съкровища в откритата баня навън. Не мога да ги взема със себе си, забранено е да се изнасят от Малдивската република корали, черупки на миди, семена от растения и самите растения.

 

Слънцето вече е изплувало сънено от водата и лениво оцветява в червено клатещия се във водата воден самолет. Раците още спят по листата на мангровите дървета. Присядаме за малко на малък катамаран, спящ в пясъка.

 

За последно се наслаждаваме на всичко в което се влюбихме – малкия кей, приспособен за пристанище и летище едновременно, басейна облицован с тиковото дърво стигащ почти до океана, малкия бар с лилавите влажни кърпи, ухаещи на лавандула, които ти поднасят щом седнеш там за да избършеш потта си, спокойните малдивци усмихващи се навсякъде не просто от комерсиална любезност, а от истинско добродушие и човечност .. и тюркоазено синия океан с всичките си красоти и морски съкровища, скрити само на маска със шнорхел разстояние.

 

Качваме се с неудоволствие на самолетчето. Забръмчаваме неистово в тихата островна утрин и се понасяме над океана. Вече десетина минути си мисля, че пътуваме в обратна посока на тази от която дойдохме, когато самолета се снишава, каца насред нищото във водата и за мое най голямо учудване приближава малка дървена платформа насред океана, на която гордо се мъдри табела ”Летище” и лодка натоварена с трима туристи стои привързана с въже за „летището”.

 

След като успешно прибираме и тези тъжни хора, ми остават последните 40 минути в които да се сбогувам с „очите” – тези прекрасни, малки, уютни островчета, всеки запазил своята собствена красота и идентичност само за тези, които се осмелят да изоставят шумния, натоварен и технологичен живот и пропътуват няколко хиляди километра за да изживеят своите няколко дена прекрасен живот.

 

...

 

Често се връщам на Малдивите  - в мислите си и физически чрез web камерата, която излъчва денонощно от острова.

Място в мен е останало празно и тегли обратно към тюркоазената вода – може би душата ми, скитаща нейде из царството на скатовете.

Ще трябва да се върнем там, или за да прибера тази тъй важна част от мен или да оставя още някоя там, за която да имам отново повод да се върна.

 

Десислава Димитрова


» Към всички във Видяно и преживяно